Слънчево място, по възможност на открито през лятото. През най-жарките летни месеци се нуждаят от известно засенчване. Температура. През зимата растенията се съхраняват при температура 6-10 градуса. Поливане. От пролетта до есента се поливат веднъж на две-три седмици. Задържането на влага в почвата води до загниване на подземния задебелен корен. През зимата изобщо не се полива. ПресаЖдане. Растенията се пресаждат при необходимост, обикновено веднъж на няколко години, в подходящ по размер дълбок и тесен съд, в който да се чувства добре вретеновидният корен и с добър дренаж. Почвата трябва да бъде песъклива, пропусклива. Състои се от градинска почва, пясък и широколистна листовка в съотношение 1:2:1/2.
Размножаване. Турбиникактусите се размножават основно със семена.
Obregonia denegrii
Монотипен род, рядък и труден. Видът се среща в мексиканския щат Тамаулипас при Сан Висенте и Куидад Викто рия в каменисти почви и по стръмни скални стени, обикновено в полусянка. Плоски те, сиво-зелени до тъмнозеле ни тела, които рядко пускат издънки, достигат 20 см в диаметър. По дебелата коренова грудка са разположени като розетка в наклонени редове триъгълни брадавици с дължина до 1,5 см. По върха на ареолите са разположени 2 до 5 извити, тънки, сиво-кафяви бодли, които се чупят лесно. От ареолите на младите брадавици при много топло място през лятото цъфтят бели до нежнорозови, фуние-видни цветове с ширина око ло 3 см. Подходящ е само за опитни колекционери с оранжерия.
Mammillaria microcarpa
Видът е широко разпростра нен в Чихуахуа, Сонора, Ари-дона до Тексас и Калифорния, поради което има мно го разновидности на форма та на тялото и бодлите. Тя лото, което отначало е топ-често, може да се удължи леко с възрастта, когато достига 15 см височина при диаметър 4-7 см. По-старите екземпляри пускат доста из дънки. По ареолите са раз положени 18-20 бели и един кафяв централен бодил с кукички. В късните летни ме сеци близо до върха се появяват широки фуниевидни карминеночервени цветове, които достигат 30-45 мм диметър. Цветните листчета имат по-тънка жилка в сре дата. За този вид е необходимо много слънчево място в оранжерия.
Отглеждане на Еуфорбия обеса
Светлина: Еуфорбия обеса изисква обилна светлина и през лятото най-добре е да се изнесе на открито, като постепенно и внимателно се адаптира към количеството и силата на слънчевите лъчи. Температура. През зимата температурата не трябва да пада под 15 градуса. Поливане. През лятото се полива веднъж на две седмици, през зимата веднъж месечно при подходяща температура.
Присаждане: Растенията се пресаждат само при необходимост. Използва се рохкава и пропусклива почвена смес, състояща се от градинска почва и пясък в съотношение 1:1/2. При засаждането тялото на растението трябва да стои над субстрата, чийто горен слой да се състои само от едрозърнест пясък.
Размножаване. Със семена.
Турбиникактус
Турбиникактусите са дребни растения, с леко удължено или припле-снато меко стъбло, до 5-6 см в диаметър и 1 до 5 см високо. Под земята те формират дебел вретеновиден корен, в който натрупват хранителни вещества. Този корен изпълнява и друга функция. Съкращавайки се, той придърпва растението в пукнатините, оставяйки една незначителна част на повърхността. По този начин кактусът се защитава от палещите слънчеви лъчи. А при подземния Т. subterraneus под земята се образува солиден клубен, от който при дъжд израства тънко стъбло, което постепенно задебелява на върха. Цветът на стъблата при турбиникактусите варира от сиво-зелен до наситено зелен и кафеникав, в зависимост от количеството светлина. Ребрата варират в зависимост от вида и в по-млада възраст на върха са овласинени.
Родът се отличава с почти изцяло липса на бодли, особено в зряла възраст, с изключение на някои видове като Т. valdesianus, Т. pseudopectinatus и др. Там, където ги има, me са тънки и чупливи и с възрастта опадат, рядко са здрави и остри. За сметка на това турбиникактусите сравнително лесно цъфтят в домашни условия. Окраската на цвета може да бъде бяла, розова, кремава или „на райета", т.нар. „пижамна окраска". Цветовете не са големи, от 2 до 3 см, но това се компенсира от обилен и продължителен цъфтеж. Плодовете са в убити кафеникави тонове за разлика от други дребни кактуси, които с яркочервените си плодове привличат различни насекоми и други животни, които се хранят с тях и разпространяват семената. При турбиникактусите семената се разпространяват главно от вятъра и дъждовете, което води до ограничаване на ареала им.
За турбиникактусите е характерно изключително бавното нарастване на стъблото и разликите във външния облик на растенията, които настъпват с възрастта. Цъфтят и плодоносят след втората-третата си година. Растенията са сравнително трудни за отглеждане. Много често се отглеждат под формата на присадки, заидото по този начин нарастват по-бързо и са по-едроразмерни. Най-добре се развиват върху подложки от хилоцереус или перескиопсис.
Родът се отличава с почти изцяло липса на бодли, особено в зряла възраст, с изключение на някои видове като Т. valdesianus, Т. pseudopectinatus и др. Там, където ги има, me са тънки и чупливи и с възрастта опадат, рядко са здрави и остри. За сметка на това турбиникактусите сравнително лесно цъфтят в домашни условия. Окраската на цвета може да бъде бяла, розова, кремава или „на райета", т.нар. „пижамна окраска". Цветовете не са големи, от 2 до 3 см, но това се компенсира от обилен и продължителен цъфтеж. Плодовете са в убити кафеникави тонове за разлика от други дребни кактуси, които с яркочервените си плодове привличат различни насекоми и други животни, които се хранят с тях и разпространяват семената. При турбиникактусите семената се разпространяват главно от вятъра и дъждовете, което води до ограничаване на ареала им.
За турбиникактусите е характерно изключително бавното нарастване на стъблото и разликите във външния облик на растенията, които настъпват с възрастта. Цъфтят и плодоносят след втората-третата си година. Растенията са сравнително трудни за отглеждане. Много често се отглеждат под формата на присадки, заидото по този начин нарастват по-бързо и са по-едроразмерни. Най-добре се развиват върху подложки от хилоцереус или перескиопсис.
Sulcorebutia verticillacantha
Тази разновидност се характеризира със светлозелен епидермис и белезникави бодли. Местонаходището се намира на височина 3400 м до Сукре, Тарабуко, в боливийската област Чукисака. Дребните тела върху реповидни корени достигат височина 2 см и шири на 2,5 см. Спираловидно раз положените 17 ребра са раз делени на ясно очертани гърбици, по които са разпръсна ти 8 до 12 прилепнали, малко извити крайни бодли без централен шип. Странично на тялото излизат дългите 3 см и широки 4 см златистожълти цветове. Друга форма на тази разновидност цъфти с чисто жълти цветове.
Rebutia senilis
Този често срещан и обичан вид е разпространен в Северна Аржентина, провинция Салта, в горната част на Кебрада Ескоипе. Сплеснато топчестото, наситенозелено тяло достига диаметър до 7 см. Растенията пускат много издънки. По белите мъхести брадавици са разположени около 25 бели, тънки, четинести бодилчета с дължина до 2 см. От долната част менисто-глинести почви. Цилиндричните издънки достигат височина 12-15 см и диаметър около 2 см. Необичай на е окраската на растението. Тъмнокафеникавият зелен цвят с различен оттенък в за висимост от местонаходището става още по-тъмен при силно слънчево огряване. По 11 до 15 ребра има ареоли с 8-14 тънки, белезникави край ни бодли и едно по-дълго кафеникаво централно трънче. В летните нощи се отварят белите тръбести цветове с аромат на ванилия и дължи на 12-13 см. Те са монофертилни, тоест сами се оплождат. Добро растение за начинаещи.
Thelocactus horripilus
Този дребен и изключително красив вид е разпространен в мексиканския щат Идалго в баранкосите на Мецтитлан. Някои автори го отнасят към рода Gymnocactus. Топчестото синкаво-зелено растение ста ва 9 см високо и толкова ши роко. Бодлите са отдалечени от тялото, особено около върха. Отначало те са жълтени кави, а впоследствие силно по сивяват. През лятото от върха излизат ярки виненочервени цветове с ширина 2 до 4 см. Освен този и следващия вид, родът Tlielocactiis обхваща още редица интересни кактуси (вж. таблицата на стр. 148). Пове чето от общо 30-те вида са лес ни за отглеждане и подходя щи за начинаещи.
Стапелия
Това са ниски тревисти растения с четириръбести сиво-зелени сукулентни стъбла, заради които понякога ги причисляват към кактусите. На височина те достигат 10-50 см. Покрити са с множество миниатюрни власинки. По стъблата им са разположени едри зъбци, лишени от бодли. Характерно за стъблата е, че се разклоняват много ниско, почти в основата си. Както при много други сукуленти листата са редуцирани. При нараняване стапелиите изпускат белезникав лепкав сок.
Цветовете на някои от видовете са много ефектни, от 5 мм до 30 см в диаметър, с формата на звезди или камбанки, често богато овласинени. Те са с жълта, тъмнокафява или червеникава, при някои с много красива пъстра окраска - червеникави петна и ивици на светъл фон или жълти петна и ивици върху тъмен фон. Имат по 5 венчелистчета. В центъра на цвета се намира високо разположена кръгла изпъкналост, образувана от срасналите части на цвета - нещо характерно за представителите на семейството. Цветовете са разположени обикновено в долната част на стъблата. Издават много неприятна миризма на мърша, с която привличат мухите опрашители. Цъфтят обикновено от средата на лятото до есента.
След прецъфтяване се образува дълъг плод, пълен със семена. Всяко семенце е снабдено с пухкава крилатка, благодарение на която бързо се разнася от вятъра
Цветовете на някои от видовете са много ефектни, от 5 мм до 30 см в диаметър, с формата на звезди или камбанки, често богато овласинени. Те са с жълта, тъмнокафява или червеникава, при някои с много красива пъстра окраска - червеникави петна и ивици на светъл фон или жълти петна и ивици върху тъмен фон. Имат по 5 венчелистчета. В центъра на цвета се намира високо разположена кръгла изпъкналост, образувана от срасналите части на цвета - нещо характерно за представителите на семейството. Цветовете са разположени обикновено в долната част на стъблата. Издават много неприятна миризма на мърша, с която привличат мухите опрашители. Цъфтят обикновено от средата на лятото до есента.
След прецъфтяване се образува дълъг плод, пълен със семена. Всяко семенце е снабдено с пухкава крилатка, благодарение на която бързо се разнася от вятъра
Семпервивум
Семпервивумите принадлежат към сем. Crassulaceae. В превод името на рода означава вечно жив. Листата са дебели и месести, последователно разположени, събрани в гъста приосновна розетка с диаметър от 3 до 10 см, която прилича на роза по формата си. Те могат да бъдат зелени, сиви, розови, червеникави, кафеникави и почти черни при някои сортове. Цветът може да варира по дължината на листата или да бъдат оцветени само краищата им в зависимост от вида и сорта. Листната повърхност е Щ гладка и лъскава при някои видове, а при други богато овласинена. Особено красиви са листните розетки при видове като S. arachnoideum, чиито листа завършват с множество сиво-бели дълги власинки, преплетени помежду си подобно на гъста паяжина. В природата тези власинки помагат на растението да оцелее, като го защитават от жарките слънчеви лъчи и намаляват загубата на вода. Листната розетка на семпервивумите образува множество столони с дъщерни розетки на края. Това продължава няколко години, след което розетката започва да цъфти. При това баграта й се променя, става по-интензивна и самата розетка силно се издължава. Стъблото й достига 5-15 см дължина и на върха му се появява съцветието с форма на щит или сенник, състоящо се от няколко цветчета със звездовидна форма, чиито венчелистчета са обагрени в жълто, розово, червено или пурпурно. Чашелистчетата им са добре овласинени и пухкави. Всяка розетка след прецъфтяването си постепенно започва да отмира, но мястото й бързо се заема от останалите. Периодът на цъфтеж продължава от юни до септември, в зависимост от вида. Най-популярни като декоративни растения са S. erythraeum, S. mectorum, S. маггтогеит, S. caucasicum, S. globiferum.
Отглеждане на Сеаеницереус
Селеницереусите изискват обилна светлина и слънце през цялата година, за да могат да цъфтят. Температура. През зимата селеницереусите се нуждаят от температури, не по-ниски от 15 градуса. Поливане. През пролетта и по време на цъфтежа растенията се поливат обилно веднъж на две седмици, разбира се, в зависимост от температурата. През зимата те са в покой и поливането се преустановява. ПресаЖдане. Селеницереусите нарастват бързо и се нуждаят от почва, богата на хранителни вещества. Ежегодното им пресаждане е препоръчително, но не винаги е възможно поради опасност от увреждане на дългите увивни стъбла. Затова по-старите растения само се подхранват веднъж месечно, от пролетта до есента, с разтвор на торове, предназначени за кактуси.
Размножаване. Със стъблени резници, които се свалят от растенията през пролетта и лятото, и със семена. Резниците се оставят няколко дена, за да засъхнат срезовете, и тогава се поставят във влажен пясък.
Размножаване. Със стъблени резници, които се свалят от растенията през пролетта и лятото, и със семена. Резниците се оставят няколко дена, за да засъхнат срезовете, и тогава се поставят във влажен пясък.
Най разпространените видове Пустинна роза
A. obesum - един от най-лесните за отглеждане видове в домашни условия. Разпространен е от Арабския полуостров до Судан и Кения. Това е полувечнозелено растение. Изпада в покой в зависимост от условията. Ако през зимата е държан на топло и е поливан редовно, в началото на пролетта изпада в частичен покой за няколко седмици. Цъфти с розови цветове, по края с по-тъмна ивица и изсветляващи към средата. Цъфтежът продължава 2-3 месеца. A. multiflorum - като диворастящо растение е разпространен по източното крайбрежие на Южна Африка. Представлява висок храст със силно задебелени стъбла. Каудекс се формира само при младите екземпляри. Независимо от условията през есента изпада в задължителен покой за няколко месеца. През този период цъфти обилно с бели цветове с червена ивица по края. A. somalense var. crispum - този вид има по-тесни листа от предходните и по-различна форма на цветовете. A. arabicum - един от най-редките и най-скъпоструващи видове в култура. Размножава се изключително трудно.
Еуфорбия обеса
Тялото на еуфорбия обеса е закръглено, с възрастта леко издължено, сиво-зелено на цвят, с фин мрежест рисунък. На височина достига 20 см и 9 см в диаметър. Силната прилика на еуфорбия обеса с кактусите е обяснява с еднаквите условия на живот, които постепенно в хода на еволюцията са довели до сходни приспособления за живот. В ботаниката това явление се нарича конвергенция. Тялото й притежава 8 слабо изразени, широки и плоски ребра, по които има малки брадавичести израстъци. Бодли няма. Растението е двудомно - има мъжки и женски екземпляри. Цъфти с белезникави цветчета, разположени на върха на стъблото. Продуцира около 150 семена, 95% от които са жизнеспособни.